С усмивка на лице
и сълзи на очи
поемам към твоето сърце.

Студено е. Тялото е леко.
Болката гори ...
С твоята любов е топло ...

Моят път сега започва
Ще се разделим

Но неизпълнените ни мечти
Отново ще ни съберат

Нежният полъх на планински цветя,
Огнен дъх във косите.
Мечти препускат по диви поля,
Нежност милва в очите.

Коя е тя?

Аз съм топлият лъч през зимният ден,
прохладният полъх през юнската нощ,
мълчанието свито в говор студен
и шепот изпълнен с неистова мощ.

Търся спокойствие в размирни години.
Срещам мир - посявам безсъние.
Желания вплитам в бледите спомени
за копнеж към вечно безсмъртие.

Пътища пътувам, през будния си сън
и присъствам във всяко страдание.

Неизбежното се случва - светът е самотен.

В съня ме приласка една жена.
Буза мека опря до моята страна.
Заметна ме със топло одеало,
а след малко зави и свойто тяло ...

Песента на Сирената

В морска буря, нощ студена
мъгли се стелят над водата
и само песен топла и коварна
пронизва сърцето на моряка ...

Ще се погленем в очите, ще отметнем глави.
Ще продължиме да крачим към своите мечти.
недостижими мечти са те за мен, непосилни,
Но за мене и Теб те са живи, те са реални.

Поет?

Поет?
Поет от вятъра,
поет от Слънцето,
поет от зимата,
поет от лятото ...

От къде ли е този поет ?

Благородна е земята ...
Поема в себе си света и пак е чиста.
Дори и с черното във нея пак блести.

Снагата й - завиват я полята
покрити с треви и дъхави цветя
И дори във Есента си Тя пак свети.

И днес е Тя залята
с останките ни тленни и измислени дела
И дори в глупостта ни, тя пак ще ни прости.

Пълнолунието дойде с наперена походка ...

Пълнолунието дойде с наперена походка
и учтиво ме покани на разходка ...

Сънят ми пристъпва - плахо, на стъпки ...
Как да скрие в Луната
своите цветни, шарени кръпки?

Пък и звездите трептят в очакване
за веселби заедно с Tъмната Нощ.
И Сънят ми разбра, че до зазоряване
ще бъде изпита от него всякаква мощ.

Сънят ми в кошмар се превърна ...
"Как да постъпя? Къде да отида?
Кое спокойно сърце да прегърна?"

Пълнолунието ме хвана под ръка
и ме изведе на разходка ...

Приятелю, на къде бързаш така?

Приятелю, на къде бързаш така?
Виж, до дверите на живота ни чака
нашата верна спътница - Смъртта.

През зимата и есента ни чака,
а през лятото и пролетта - не знам.
Но за тази среща драги, няма да изпуснем влака ...

Дали ще е в неделя или понеделник,
все пак във някой неочакван ден
ще си четем със Нея сутрешният вестник ...

Беден или богат, или пък точно обратното
ще си платим на Нея всичко - до петак.
И с житейският ни кредит ще преминем към отвъдното ...

Със здраве или не, пред нас е неизбежното
Ще кихне Тя и всичко ще изчезне
потънало в прахтта на невъзвратимото...

Приятелю, на къде бързаш така?
Виж, до дверите на живота ни чака
нашата верна спътница - Любовтта...

По път безпътен аз вървя
обвит във туй което чакам.
Ей тук, до пътя, плачеща върба
ми обръща гръб и аз съм сам ...

За какво си спомнят очите ти
пропити с багри и цвят?
За картини отдавна забравени,
блуждаещи странно в мечтания свят?

Картини в акварел и пастел,
монотонни графични отблясъци ...
Пластика извираща с неистови писъци
под пръстите на самотен писател ...

Огромно море,
     Необятно море ...
        вълните му мият брега на сърцето ми.

Ще построя пристан
на брега, на сърцето си.
От отломките на хилядите кораби,
с които тръгвах на път през Морето.

Рабиндранат Тагор

Никой не живее вечно, братко, нищо
тук не трае до безкрай. Помни това и ликувай.
Нашият живот не е единственото
стародавно бреме, пътят ни не е единственото
дългостранстване.
Няма все един поет да пее все една и
съща вехта песен.
Цветето увяхва и умира, но човекът,
който носи цветето, няма безспир да скърби
за него.
Братко, помни това и ликувай.

Трябва всичко да спре, за да може
съвършенството да се излее в музика.
Тъй животът ни клони към залеза, за да
се разтвори в златни сенки.
Любовта трябва да се извиква от играта
си, та скръб да пие и да се пресели след това
на високото небе на сълзите.
Братко, помни това и ликувай.

Ние бързаме да наберем цветята си, да
не би минаващите ветрове да ги откраднат.
Погледът ни светва и кръвта ни закипява,
грабнем ли целувките, преди да стане късно.
Нашият живот е трескав, стръвни са
желанията ни, зашото времето държи
звънеца на раздялата.
Братко, помни това и ликувай.

Няма кога да подхванем нещо, да го
смачкаме и да го хвърлим.
Минутите припкат надалече, скрили
своите сънища в полите си.
Нашият живот е твърде кратък; малко
дни ни дава той за обич.
Ако бе за труд, за мъка, щеше сигурно
да е безкрайно дълъг.
Братко, помни това и ликувай.

Красотата затуй ни е мила, че играе,
както и животът ни - по същата бързотечна
музика.
Знанието, и то ни е свидно, затова че няма
да успеем никога докрай да го завършим.
Всичко се изпълва и довършва само във
вечността на Небето.
Но смъртта поддържа вечно свежи
земните цветя на залисията.
Братко, помни това и ликувай.
Рабиндранат Тагор

Когато Господ ни помилва ...
бяхме толкова щастливи.
По гарите събирахме сърцата си,
усмивките се сливаха в целувки ...

Бяхме толкова щастливи ..

Когато Господ ни помилва ...
със радост вплитахме ръцете си,
очите ни със жар горяха
и вричахме се заедно завинаги ...

Когато Господ ни помилва
бяхме толкова щастливи ...

Морето притихна
    и изля от недрата си
        спокойствието на тъмната нощ.

Спомняш ли си началото
Все още изпълнени с мечти
Все още желаещи живота.

Ще изгубим всичко,
    ще го оценим
        и пак ще го намерим.

Спомняш ли си началото
Все още играят усмивки
Все още слушаме Вселената

Ще преминем през мрака
    ще го погълнем
        и пак ще осветлим живота.

Спомняш ли си началото
Все още любовтта е към всички
Все още доброто е в нас.

Ще изгубим любовтта
    ще я изстрадаме
        и пак ще създадем живот.

Спомняш ли си началото
То е тук сега ...

През Януари любовта ни свари
в прегръдките на Февруари

Март отрече да е пил
по този случай с Април

Май май се ослушва
и при Юни се гушва

Юли здравата ревнува
и с Август тръгна да пътува

Започна да учи Септември
и все поглежда към Октомври

Ноември взе да се вълнува
и с Декември започна да пирува ...

Въпрос със жест поставен,
като прашинка влезе в моя поглед.
И като прашинка отговор ответен
окото ми напусна в нежен полет.

Крила разпери - към теб се устреми
с желание за прием в твоите очи.
Но с каменна стена се сблъска той
и върна се при мен с мисъл за покой.

Напухени врабчета
се гушат в тревата!
И техните гласчета
се носят над полята ...