Благородна е земята ...
Поема в себе си света и пак е чиста.
Дори и с черното във нея пак блести.

Снагата й - завиват я полята
покрити с треви и дъхави цветя
И дори във Есента си Тя пак свети.

И днес е Тя залята
с останките ни тленни и измислени дела
И дори в глупостта ни, тя пак ще ни прости.

Пълнолунието дойде с наперена походка ...

Пълнолунието дойде с наперена походка
и учтиво ме покани на разходка ...

Сънят ми пристъпва - плахо, на стъпки ...
Как да скрие в Луната
своите цветни, шарени кръпки?

Пък и звездите трептят в очакване
за веселби заедно с Tъмната Нощ.
И Сънят ми разбра, че до зазоряване
ще бъде изпита от него всякаква мощ.

Сънят ми в кошмар се превърна ...
"Как да постъпя? Къде да отида?
Кое спокойно сърце да прегърна?"

Пълнолунието ме хвана под ръка
и ме изведе на разходка ...

Приятелю, на къде бързаш така?

Приятелю, на къде бързаш така?
Виж, до дверите на живота ни чака
нашата верна спътница - Смъртта.

През зимата и есента ни чака,
а през лятото и пролетта - не знам.
Но за тази среща драги, няма да изпуснем влака ...

Дали ще е в неделя или понеделник,
все пак във някой неочакван ден
ще си четем със Нея сутрешният вестник ...

Беден или богат, или пък точно обратното
ще си платим на Нея всичко - до петак.
И с житейският ни кредит ще преминем към отвъдното ...

Със здраве или не, пред нас е неизбежното
Ще кихне Тя и всичко ще изчезне
потънало в прахтта на невъзвратимото...

Приятелю, на къде бързаш така?
Виж, до дверите на живота ни чака
нашата верна спътница - Любовтта...

По път безпътен аз вървя
обвит във туй което чакам.
Ей тук, до пътя, плачеща върба
ми обръща гръб и аз съм сам ...

За какво си спомнят очите ти
пропити с багри и цвят?
За картини отдавна забравени,
блуждаещи странно в мечтания свят?

Картини в акварел и пастел,
монотонни графични отблясъци ...
Пластика извираща с неистови писъци
под пръстите на самотен писател ...